неделя, 17 април 2011 г.

Рей Бредбъри, Вино от глухарчета, изд. Бард

Имах огромното желание да си купя "Вино от глухарчета" още първия път, когато я видях в една книжарница. Корицата ме впечатли много силно (а както вече съм казала - аз се влияя много от корици), освен това харесвам и Бредбъри. От Рей бях чела "Дървото на Вси Светии" - страхотна книга! Но за нея ще пиша друг път...

Когато се влюбих във "Вино от глухарчета" нямах парите да си я купя... Винаги ми е ставало адски кофти, когато си харесам книга, а нямам пари за нея. 


Няколко месеца след това пътувахме голяма компания да празнуваме 8-и декември на вила в Троянския балкан. Спряхме на една бензиностанция и докато чаках на опашка за тоалетната видях "Виното на Бредбъри! Имах някакви 15-20лв в мен и я купих! Бях много щастлива и доволна от себе си! Но няма как да не се отбележи, че само един книгоиздател и истински любител на книги би си купил четиво от бензиностанция на път за три дена пиянски празник!

Когато зачетох книгата обаче ентусиазмът ми малко охладня... Просто не ме докосна...
Насилих се, опитах се, наистина! Но това не беше моята книга... Идеята на Рей да разкаже за едно магическо лято, за света на чудесата, който съществува само в главата на едно дете е страхотна. Но  аз не успях да почувствам да усетя тази книга... Нещо ми липсваше. Може би имах нужда от повече действие, от една доза отгоре реализъм и достоверност, или някое по-голямо приключение, не знам.

Не казвам в никакъв случай, че книгата е лоша! Изобщо! Милиони хора я определят като истинска магия събрана между страниците. Но аз тази магия не успях да я усетя...

На 16-и май една колежка организира страхотно събитие - Разменям мое за твое. Ставаше въпрос за размяна на книги. Занесох "Вино"-то на Бредбъри и се разделих с него. Убедена съм, че този, в чията библиотека се озове тази книга, ще е много щастлив, ще я оцени по достойнство и ще се чуди как съм успяла да се разделя с подобна книга :)

П.С. 1 Една моя колежка, която също има голям афинитет към книги, постъпи със своя екземпляр на "Вино от глухарчета" по същия начин - остави я, за да бъде "осиновена" от друг...
П.С. 2 Само да спомена, че и аз и тя успяхме да прочетем книгата някъде до средата... За повече така и не можахме да се насилим....

петък, 15 април 2011 г.

Паоло Джордано, "Самотата на простите числа", изд. Колибри

„Самотата на простите числа” – за тази книга мога да кажа само прекрасни неща.

Изчетох я на един дъх и забелязах, че това се случва с всички останали мои колеги, които взимат книгата в ръцете си.

Авторът е Паоло Джордано. Кой би подозирал, че един доктор по физика 82-и набор може да е толкова хубав като мъж и да напише подобна забележителна книга?!

Наистина не знам, дали бих могла да намеря думи за това четиво. Историята, която Паоло е разкарал на страниците на дебютния си роман, трогва със своята истинност, емоционалност, тъга и откровеност.
Героите поразяват със своята достоверност и убедителност, въпреки че през цялата книга си разменят едва няколко изречения.

Ако някой очаква захаросана любовна история, която завършва със слъзлив хепи енд, може никога да не си прави труда дори да отвори „Самотата на простите числа”.

И все пак не мога да определя книгата като крайно драматична и депресираща. Книгата е просто истинска! Това е най-правилното определение – истинска.
Колкото и тъпо да прозвучи на някого, но понякога има книги, които влизат в съзнанието ти и остават там. Или просто компилират в себе си личните ти страхове, надежди, любови, мечти, приказки и кошмари, неизказани и безформени, скътани в някой ъгъл на съзнанието ти, но ето че сега четеш всичко това добре структурирано и разказано в книгата пред теб. 
Щастлива съм, че прочетох тази книга и не мисля, че може удачно да се изкаже чувството, което тя носи с думи. Просто трябва да бъде прочетена. 

От историята за Аличе и Матия ще разбереш, че не можеш да намериш щастието, без преди да намериш себе си, че не може да обичаш друг, преди да си се научил да обичаш себе си, че не можеш да живееш сред живите, преди да се помириш с кошмарите си, а кошмарите могат да те преследват цял живот по петите. Те са твои творения, създадени от твоята душа, сърце и ум. Те няма да изчезнат преди ти да ги прогониш, преди ти да се научиш да живееш без тях. 

Аличе и Матия ще останат в съзнанието ви като хора, които някога сте познавали, на които им знаете трагичните истории и се чудите какво ли се слчува тези дни с тях?

П.С 1. Има над 1 млн. продадени екземпляра само в Италия, а правата на книгата са закупени в близо 20 държави. Казвам това, ако някой има нужда от статистика, за да се надъха да чете книгата.
П.С 2.Ако на някого не му хареса, нека не ме обвинява. Това означава само, че сме от различни вселени с него и мислите и чувствата ни се движат по различни честоти.

сряда, 13 април 2011 г.

Любен Дилов-син, TILT, изд. Ентусиаст

Невероятна мания беше с тоя TILT... Добре че се появи LOVE.NET да тушира малко нещата и да покаже, че всъщност българското кино може все пак да бъде модерно, СВЕЖО и да не рови постоянно из дебрите на депресията, социализма, Прехода и невъзможното щастие.

Но не за филми ще пиша, а за книги. Първоначално не се сблъсках със самата книга, а с една мъничка брошурка, в която бяха представени просто първите две глави (ако мога така да ги нарека) на книгата TILT. Повярвайте ми, бяха толкова впечатлителни, че ги прочетох няколко пъти! След това веднага награбих самата книга, когато ни я донесоха в редакцията.
Трябва да им призная на сладурите от Ентусиаст, че много хитро го бяха измислили с тези брошурки. Първо – много зарибяващо! Второ – имаш реалната възможност да прочетеш част от книгата и да си дадеш сметка харесва ли ти или не. И не на последно място – бяха безплатни и се раздаваха под път и над път паралелно с промоцията на книгата.
Та за хартиения TILT – невероятен! Просто Любен толкова да ми се издигна в очите като писател след тази книга!
Работата е там, че филмът изобщо, ама никак не ми хареса! Точната дума за него, според мен е – постен! Безобразно постен.

Едно малко уточнение - ако някой си мисли, че книгата е преразказ на сценария на филма, дълбоко се лъже! Любен е вкарал нови образи, нови истории, много поясняващи фактори и тн. И му се е получило доста добре!

В книгата обаче нещата са различни. Много по-плътни и истински образи, много повече background на историята, много по-интересно, вълнуващо и зарибяващо(не пуснах книгата, докато не я прочетох)! Просто Дилов според мен много добре си е дал сметка, че колкото и да е вълнуваща историята на Сташ и Беки, филмът е постен. И съответно е хванал писалката (или по-скоро клавиатурата) и е написал страхотна книга по филма!
По принцип самата идея книга след филм не е добра. Филм след книга също рядко е успешно, но в случая на Дилов и хартиения TILT нещата са се напаснали идеално! Ако не бях чела книгата, лентата TILT за мен щеше да е пълно разочарование...
Горещо препоръчвам книгата! Независимо дали филма ви е харесал или не. Просто хартиеният TILT е нежен, красив, плътен, помага ни да потънем още по-надълбоко в историята, да усетим по-добре героите, да се докоснем до техния живот, до любовта и мечтите им, до кошмарите и сълзите.
Та накратко – прекрасен хартиен TILT, прекрасен Любен Дилов! Заслужава си.

П.С. В най-скоро време ще ни изненадат с втора част на книгата. Ако забелязвате, още под заглавието е написано "Началото". Историята ще бъде дописана, в съавторство с някой ентусиаст. Както бяха обявили от издателството още тогава, имаше нещо като конкурс за предложения как да продължи историята на Сташ и Беки, Змията, бащата, Ангел и всички останали. Честно казано - нямам търпение! :)

петък, 8 април 2011 г.

Амели Нотомб - Нито Ева, нито Адам, Анатомия на глада, Кралска воля

Ще слея разказите за книгите на Амели, които съм чела, в една публикация.
Сблъсках се съвсем случайно с Нотомб. 
Първо беше „Нито Ева, нито Адам”. Получихме я в редакцията и аз нали имам навика да награбвам веднага новите книги и да ги гледам, я взех в ръце. Корицата направо ме отказа.... Грозно, грозно... 

На корица е самата Амели. Явно мацката сама си ги прави тези корици или сама си ги одобрява, и после държи на всички езици корицата да е точно тази – която тя е избрала.
Та, грозна корица! Много. Но все пак реших да не съдя прибързано и реших да я прочета (нямаше какво друго да чета, а исках, пък и книжлето е тъничко).
Още от първата страница бях потънала в книгата до степен да не искам да я пусна, докато не я прочета цялата.
Амели Нотомб е графоман и както сама казва „изпадам в странни състояния като не пиша”. Пише за себе си, за живота си, за мислите си, за копнежите и желанията, за приказките и кошмарите, които я спохождат. Пише много леко и се чете леко. Личи си че пише със замах така да се каже, тоест не обмисля всяка дума и пасаж, а й идва от вътре. Страхотен писател според мен! Интелигента е и това си личи. Обиколила е половината (може би вече и целия свят).
„Нито Ева, нито Адам” разказва за любимата й Япония, но за времето, когато се е върнала там, а не за детството й (родена е в Страната на изгряващото слънце). Става въпрос за красивата й любовна история с по-млад от нея японец, за липсата на тръпка, но невероятното чувство да сте двамата и да усещате топлината на телата си, за важните решения в живота и за лекотата, с която се взимат те.
Възхищавам се на умението на Амели да те разсмее толкова лесно и с нищо кой знае какво толкова смешно. Много харесвам стила й на писане (заради него съм склонна да й простя корицата). Красива история, заслужава си.

„Анатомия на глада” – прекрасна! Разказва за детството си, за ранните години в Япония, за щастието, за скръбта (Амели никога не задълбава в чувствата! Усещаш ги ясно, но без да се завира в тях, да ги разнищва и тн. Просто те настройва на своята вълна и нямаш нужда от повече обяснения.)
Харесва ми идеята на Нотомб за глада и я споделям напълно. Глад не само за храна, а за нещо, което ти липсва адски много и се опитваш да заситиш глада си, и не се получава...
В книгата има един особен момент, когато Амели описва за изнасилването, което е преживяла като дете. В някаква бедна черна страна баща й е посланик. Всичко е мизерия, ужас, кръв и сополи. Амели намира утешение и радост в плуването в океана. Именно там във водата я нападат някакви индуси, които успяват да я изнасилят, докато майка й от брега успее да стигне до нея си в морето. Безкрайно впечатляващ беше начина как Амели разказва за случката – без драматизъм, без съжаление, без кой знае какви описания, без някога отново да разкаже за това. Възхищавам се от способността и силата й да напише за този кошмар... 


„Кралска воля” – това вече не е биографично. Книгата очарова с глупостите си хахаха! Не са точно глупости, но всичко е някак прекалено... фантастично, нереално. В „Кралска воля” се разгръща една любовна история, един човек се преражда – получил е уникалната възможност да удари един рестарт на живота си. Но държа да подчертая – това не е типичният любовен роман и в никакъв случай не е бозаво и сладникаво. Но все пак е любовно.

Чакам с нетърпение още нещо да прочета от Амели Нотомб! Почти съм наредила пъзела а нейния живот, трябват ми само още няколко парчеца  (друг е въпросът, че пъзелът е безкраен...)

четвъртък, 7 април 2011 г.

Даниел Трусони - Ангелология, Сиела

"Ангелология" е книга, която започнах да чета с голямо желание! Аз много исках и да си я купя, но не можех да дам 20лв (18-20лв там някъде се въртеше цената) за нея...
Имах късмета да я получим в редакцията. Веднага я награбих! Беше лято, сесията отдавна бе забарвена, аз имах колкото си искам време за четене и се чувствах страхотно!
Някъде в началото започнах да се замислям, а на средата вече бях убедена, че тази книга няма да си я купя и няма да я прочета отново...
Малко клиширан и не особено оригинален роман, в който ангелите всъщност имат демонска същност. Няма да разказвам повече по съсдржанието, но ще кажа, че този роман за мен беше просто една доста обемна кримка, която имаше прекалено прибързан и незадоволителен край... 566 страници с обяснения! Сега да ме питаш, не знам какво толкова Трусони обясняваше в тия страници, но почти нищо съществено не каза. На фона на всички подробни обяснения и чудения, развръзката на романа дойде неочаквано и остави чувство на незадоволеност. Исках да има още малко подробности, да се каже нещо повече, но уви. (нужно ли е да правя сравнение с дарбата на Тенеси да изгради многопластов герой с няколко изречения и плоските образи на Трусони, разгърнати в 566 страници? Май не)
Не иsкsм да звучи като безпощадна критика! Много ме впечатли желанието на Даниел Трусони да пише в романа си за България (писателката май имаше някакви връзка с родината ни, но дали самата тя няма бълагрски корени или просто много ни се кефи, не си спомням. На който у е интересно - google it! ;))
Според някои критици романът се родее с "Името на розата", "Историкът" и "Ангели и демони". Според мен с последните две определено има много общо! В "Историкът" ставаше въпрос за България и за вампири, а в "Ангелология" за ангели, отново България и Орфей. В романа арфата на Орфей всъщност се намира в една българска пещера, пък там има и заточени ангели, които са всъщност демони, но много карсиви и едно красиво девойче се намесва и тн.... Честно казано падам си по подобен тип четива, но никога няма да го прочета отново :) (това вече го споменах няколко пъти) Също така май не си заслужава и парите, но това вече всеки сам си го преценя.

Тенеси Уилямс - Стъклената менажерия, Трамвай "Желание", Colibri

Ето я и първата книга в дневника ми. Няма да стартирам с най-любимата ми книга, последната прочетена или нещо подобно, защото няма смисъл.
Наистина прочетох "Пиеси" на Тенеси Уилямс съвсем скоро. Книжката е издадена от Колибри и смея да кажа, че е доста прилична. Определено ми харесва корицата :)

Може и да фрапирам някого, но този месец за първи път прочатох "Трамвай "Желание". Бях чувала, разбира се, за тази творба и колко невероятна е тя, и за Марлон Брандо в главната роля на първата постановка на пиесата и други хубави неща. Но най-голямо впечатление ми беше направил филмът на Алмодовар "Всичко за майка ми". Ако можех да обичам филм, щеше да е този. Още не съм намерила точните думи, с които да обясня какво значи за мен този филм, как го възприемам всеки път, когато го гледам...
Та в този филм "Трамвай "Желание" е един от стълбовете, около който се вътри движението. Героите са повлияни от пиесата, тя е белязала живота им и продължава да го прави. Ето от тук започна любопитството ми към Тенеси и тази негова творба. Интересното обаче е, че чак сега се почувствах готова да я прочета. Исках първо да я чета и след това да я гледам на театралната сцена, но след като затворих последната страница съм убедена, че никога не искам да видя "Трамвай "Желание" на театър! Просто съм убедена, че нито един актьор (без да подценявам или обиждам някого) ще успее да пресъздаде обарзите точно такива, каквито са в главата ми и да ме накара да изпитам същите чувства.
Сега с няколко думи ще се опитам да обясня защо Тенеси е толкова велик и пиесите му са невероятни - защото той казва ужасно много в много малко! Нека не се забравя, че това все пак са пиеси, не романи, разкази или нещо друго. И при все това той успява да изгради многопластови и сложни образи на героите си. С няколко думи ти вече си представяш героя, неговите мисли, минало, настояще, бъдеще. Ти го чувстваш и той е жив пред теб. Това повечето автори успяват да изградят след много страници старателна описателна дейност на един единствен герой. Тенеси успява с един-два реда. 
Талант!
Пиесата е ненадмината! Няма смисъл да нищя повече по нея.

Стъклената менажерия
Тя е сходна по някакъв начин с "Трамвай "Желание". Героите отново търсят нещо, което никога не са имали, но знаят, че са загубили и имат нужда да го открият отново.
Интересен момент са спомените в пиесата. Уилямс отделя специално внимание на това как ще е по-добре те да бъдат представени от режисьота на постановката, какви технически похвати да ползва. В "Стъклената менажерия" се отделя по-голямо внимание на образите, Тенеси ги обяснява по-подбробо - какви са, какво е характерно за тях, как да бъдат изиграни. Това в "Трамвай "Желание" го нямаше. Там образите бяха директно представени и още от самото начало заеш кой какъв е и какво да очакваш от него.
Все още не мога да взема решение коя пиеса ми е харесал повече, но нужен ли ми е изобщо фаворит?
И двете творби са истински приказки, които разказват за нещо, което всеки е почувствал в даден момент, дори и да не си го спомня, нещо, което се крие в сърцето на всеки от нас. Ние виждаме парченца от душата или сърцето си в героите и така сякаш ни стават познати. Самите образи са достатъчно ярки, за да си убеден, че те наистина са съществували и а живели и дишали на този свят.
Кошмарът може би идва в момента, в който се опасяваш, че може и ти също като тях да бъдеш подлъган от любовта и да свършиш на някое място, на което не искаш да бъдеш, но ще останеш до края на живота си. Ти знаеш, че му принадлежиш, че не можеш да избягаш, и че колкото и да не ти се иска, пасваш чудесно точно на тази реалност. Ако имаш сили да се видиш отстрани (ако си седнал сред публиката) никак няма да се харесаш и ще ти стане мъчно за теб самия. Но ти вече си тук и сега, в реалност, която ти принадлежи и от която не можеш да избягаш, а и не искаш да се опитваш.
Тенеси е велик...

сряда, 6 април 2011 г.

Целта на Приказките и кошмарите на Лилия

Бях убедена, че няма да си правя блог.... Не харесвам блогърите и не искам да ставам една от тях.
Но за целта на това, което искам да направя, блогът е най-адекватната форма.
Тази сряда по време на лекции (Литературна критика, любимата ми дисциплина, заради преподавателя, не поради друго) отоврихме темата за читателските дневници. Повечето сигурно си спомнят тези дневници - правехме си ги предимно сами и в тях записвахме книгите, които сме прочели през лятото (нали ни даваха списък от училище със задължителна литература, която да прочетем през ваканцията).
Та сетих се аз за читателските ми дневници и колко много си ги харесвах! Задължително рисувах флорални мотиви около думите, илюстрации по книгата и какво ли още не. Много държах да проявам оригиналност! Колко ми се е получавало, не знам, но важното е, че се стараех и ми харесваше.
Та припомнихме си ги тези дневници и аз реших, че искам да започна такъв отново, особено след като през последните две години чета особено много (като под "чета" нямам предвид единствено книги). Винаги съм била капризна в подбора си на книги, не обичам да чета рецензии, не обичам да чета анотации. Имам някакъв странен принцип, по който избирам четивото си. Може би най-водещо е заглавието на романа, корицата на книгата и други подобни неща. Рядко помня имена на автори и имам покъртително слаби познания по някои особено известни и заслужили господа/госпожици и госпожи творци на слово, за които явно всички други знаят, освен аз... Но какво да се прави, всеки с интереса си.
И ето го - моят читателски дневник, така да се каже. Винаги съм имала слабост към дневници (лични предимно, не само читателски). Избирам си някоя особено хубав тетрадка или тефтер и почвам усърдно със записване на всякакви глупости и простотии, които после като прочета ми става лошо... Освен това бързо ми омръзваха тия дневници, някак осънзавах,ч е не се получава точно така както искам. Преставах да пиша, само за да мога след половин година да започна на ново в нова хубава тетрадка :)
(трябва да проверя из нещата ми в Пловдив дали съм унищожила всичките ми стари дневници... ще бъде ужасно, ако някой ми ги добара!)
Някъде бях чела, че който си прави дневник подсъзнателно, или не чак толкова, иска той да бъде прочетен и го пише със съзнанието, че някой ще го чете. От сега да заявя, че нямам болните амбиции блогът ми или по-точно читателският ми дневник/блог да става популярен и всеки ден трескаво да проверявам колко посещения имам.
Нямам амбиции за миродавно мнение, просто пиша както намеря за добре. Моля, хейтърите (ако се появят такива) да насочат хапливите си коментари другаде. Никой не ви кара да четете и никой не ви иска мнението ;) И аз ще се превърна в блогиня - ще управлявам личното си малко парченце виртуален свят както намеря за добре! Пълна диктатура от днес занапред! :)
Нека приказките и кошмарите започнат сега, а четенето да продължава!
П.С. Много ще се старая и почти обещавам да ми бъдат кратки публикациите! Не искам да са дълги, за да не затормозявам евентуалните ми читатели. Пък и да се науча да пиша с по-малко думи и да не съм голословна ;)